Прогрес. Заедно!

Защо българите в чужбина не се връщат

Българите в чужбина са ресурс, който много хора начело с държавните институции не разбират много добре. От време-навреме се шуми около някоя нова стратегия за връщането им в България, за да се подобри конкурентноспособността на фирмите ни. Организират се срещи, информационни кампании и се обещава добро заплащане, с което жадните да покоряват финансови върхове сънародници да се почувстват желани. Всичко това на фона на популярни подмятания, мнения и анализи, че „българите в чужбина не трябва да гласуват, защото не знаят каква е реалността“, „до 25 години ще се стопим до 2 милиона“ и други подобни. 

Дори и след небрежен поглед върху фактите се набива на очи колосалното неразбиране на корените на проблема, както и напълно несъответстващите мерки за решаването му. 

Но нека не задълбаваме в последиците от това разминаване между цели и дадености. По-скоро ще се съсредоточим върху няколко елемента, които отговарят на 90% от причините българите да не искат да живеят в България. 

Какво виждат очите ни?

Започваме с нещо повърхностно, но елементарно и съществено. България е мръсна, неугледна и безпорядъчна. Сещате ли се за онзи ъгъл на улицата с разбития тротар и липсващите плочки, заграден от полу-обгорена кофа за боклук и нещо средно между храст и дърво, в което се крие ръждясал знак за ограничение до 30 км/ч, на фона на олющен блок с градинка, която прилича повече на сервиз за автомобили, които ще са колекционерски след още 15 години? Това е отблъскващо точно толкова, колкото да стъпиш в кофа със застояли риби.

Разликата с това, което българите намират в чужбина, е отношението. Там не всеки ъгъл е чудо на архитектурата, не всеки квартал е приказна идилия, не всяко пространство е градините на Версай. Просто нормалните сгради, улици, градинки, площади и обществен инвентар изглеждат спретнато, чисто и приятно. Това, което е направено с определна цел, се използва само по предназначение. Това, което е построено, се освежава и поддържа без значение дали е в стил Арт Нуво, Барок или е просто квадратна къща с 4 прозореца.

Улицата отсреща

Някакво съвсем обикновено място в Западна Европа

Кой не ми е враг?

С две думи: в чужбина има толерантност спрямо хората и безкомпромисност спрямо проблемите. А у нас: без компромиси към хората и толерантност към проблемите. Всеки ни е крив за нещо без въобще да сме вникнали в положението му. Другият винаги е по-неадекватен, по-неразбиращ, по-неспособен и по-невнимателен. Това е вярно до такава степен, че сме го превърнали в навик и създаваме конфликтни ситуации с всеки човек - от пълен непознат до членове на семейството. 

За сметка на това всеки проблем е полу-приемлив, полу-естествен, полу-очакван и в крайна сметка – абсолютно непоклатим. Някой не следва правилата? Дай да му се посмеем и да си ходим. Нещо води до човешки жертви или материални щети? Да бе, случва се. Обстоятелствата пречат да се достигне напредък? Ама то това от години е така. 

Футболът като най-популярен спорт е добър показател за цялостното ни отношение към проблемите. Те се подминават. За сметка на това всички са виновни и трябва да бъдат жестоко наказани. Два примера от България, където човекът е враг, и Германия, където човекът е човек. На първото видео се вижда как феновете на Левски събличат треньора Петев на пресконференция, недоволни от проблемите в клуба. На второто видео публиката на Щутгарт успокоява Тимо Баумгартл, заради когото отборът допуска загуба в първенството. Феновете просто знаят, че лошото представяне на тима може да се дължи на липса на финанси, лоша подготовка или неподходяща тактика, но проблемът със сигурност не се казва Тимо Баумгартл.

Феновете на #Stuttgart успокояват 18-годишния Тимо #Baumgartl, който сгреши фатално за 3-ия гол на Borussia Dortmund ! http://football24.bg/

Posted by Football24.bg on 23 февруари 2015 г.

Колко некадърност мога да изтърпя?

Понякога, когато наблюдаваме други хора да си вършат работата, имаме едно странно и някак си всепроникващо усещане на неудобство. Това е усещането, че ти самият си способен на свършиш дадена работа по-качествено от човека, натоварен с нейното изпълнение. Тази ситуация причинява постоянно паразитно дразнение. А предварителната яснота, че нещо, което се върши, е обречено да бъде зле направено, е направо отчайваща. 

Постоянно нещо важно се обновява, някакви безпрецедентни идеи се въвеждат, някакъв грандиозен проект се изпълнява... и вътрешно знаем още при обявяването на тези планове, че обновеното ще се счупи, идеите са недомислени, а проектът облагодетелства конкретни лица. А има толкова много добри практики – неща, които сме свършили и работят изрядно. Точно те остават пренебрегнати и сякаш потулени. 

Почти ежедневни са новините за нуждата от повторен ремонт на нещо, за което вече са изхарчени 10 млн. лева за обновяване. Всички помним и заседналата в зелените релси на Руски паметник линейка, която със сигурност е щяла да спести някоя стотна от секундата. Просто начинът, по който се взимат решения, не отчита кое си заслужава и кое не.

Леко немърливо

Всичко е в реда на нещата

Спокойствие само в извънредни ситуации?

Напрежението от сведенията за ежедневните природни бедствия, пътни произшествия и спрели институции успешно се съчетават с постоянни безпокойствия в ежедневието – намръщени хора, откачени шофьори, бедствия, скандали и хаос. Нямаме абсолютно никакво усещане за нормалност – това, което ни позволява да се чувстваме удобно в дадена ситуация. Когато ние я владеем, а не тя нас. Когато не ни се налага да излизаме извън кожата си, за да постигнем нещо почти незначително. Когато сме спокойни, че това, което очакваме да се случи, наистина ще се случи, защото следва общоизвестни обществени норми за взаимоотношение между хората.

По повод именно на загубеното спокойствие и толерантността към проблеми от всякакъв вид беше публикувана и визията за Нормалност в България в секцията Аз Управлявам Бъдещето

Няма по-добър пример за нормална обстановка за живеене от снимката на това 11-годишно момиче. Тя е принцеса Катарина-Амалия и е бъдещата кралица на Холандия, тръгнала за първия си учебен ден с колело. Баща ѝ - крал Вилем-Александър, е направил видео на дъщеря си докато тя се отдалечава по улицата и го публикува във Фейсбук. Всичко се развива някак си човешки.

Катарина-Амалия, бъдеща кралица на Нидерландия, на първия си учебен ден

Един нормален ден за всеки българин

И сега какво?

Тези теми са били обсъждани в стотици разговори, които всеки един от нас е водил. И в ответ получаваме обичайната реакция на въздишка, съпроводена с думите „скапана държава.“ Моля? „Ами да, виж само какви са ни управниците!“ Какво общо имат управниците при положение, че тях ги виждаме само по телевизията. През останалото време имаме работа едни с други, помежду ни.

Как това се отразява на българите, живеещи в чужбина? Това всъщност не е важно.

Важното е, че когато България е страна, в която българите в България искат да живеят, тогава ще бъде и страна, в която и българите от чужбина ще искат да се върнат. 

Малко идеи от търговията

Нека поставим нещата на една теоретична плоскост. В съвременния свят и най-вече в Европейския Съюз държавите са поставени в конкуренция една с друга така, както на всеки свободен пазар. Там фирмите се конкурират по цена, качество, продукт и т.н. А страните се конкурират по възможности за развитие, за приходи, за получаване на здравни услуги, за справедливост и др. По тези показатели България се представя толкова зле, че е нормален отливът на клиенти или с други думи – отливът на жители.

В ситуация на отворена конкуренция фирмите се стремят да се възползват от 5-те ключови фактора, които водят даден клиент да купи техния продукт, а не нечии друг: сигурност, социален статус, лоялност, новаторство и комфорт.

Нужно е да се работи по тези 5 фактора, за да се предостави правилната среда, която ще привлече българите в чужбина да се върнат.

Когато те се питат „ще ми се случи ли нещо лошо в България?“, отговорът трябва да е ясно и отчетливо „Не!“
Когато се питат „за какво правя всичко това?“, отговорът трябва да е свързан конкретна ценностна система, за която цялото общество се грижи.
Когато се питат „ще мога ли да постигна мечтите си?“, отговорът трябва да е ясно и отчетливо „Да!“