Прогрес. Заедно!

Може ли българинът да е съпричастен?

- Шуранайката на Огамбфенги Сисоко пък се разминала на косъм, истински късмет е изкарала в сравнение с Аста Диаките!
- Предполагам, че става въпрос за една от 327-те братовчедки на Лисана Диария (Ласана Диара бел. ред.), вероятно 4-та по съребрена линия.
Лисаната се е пообъркала, когато казва “да останем обединени срещу ужаса, който няма цвят и религия.”
Ужасът в конкретния случай има и цвят, и религия. Цветът е арабско кафяво, а религията е ислям.
- А някоя роднина на изнудвача Бензема не е ли преживяла сериозна уплаха?
— Потребителски коментари под статията на в. Дневник „Братовчедката на Ласана Диара е сред убитите в Париж“

Отвратително е това, което се случи в Париж на 13-ти ноември. Отвратително е и това, което се случва в българското интернет пространство след това. Пълен позор. 

Цял свят демонстрира съчувствието си към френския народ. Появиха се прости съобщения, с които хората се опитаха да изразят това, което не може да се изрази. „Обичам те, Париж“, „Аз съм парижанин“, „Заедно с Париж“ бяха лайтмотива в посланията на хора от цял свят. 

Не и от множеството български потребители в социалните мрежи. 

 

„Защо пък точно Париж? Нали и в Багдад и Бейрут има атентати...“
Защото светът познава Париж. Всеки се е губил из Града на светлините. Всеки се е радвал там и забавлявал заедно с парижани. Всеки е гледал залеза покрай Сена. Всеки е пил вино директно от бутилката някой слънчев следобед на Монмартр. Всеки е минавал през Люксембургските градини с усмивка на лице. Всички ние споделяме Париж. Той е наш общ спомен, чувство, емоция... 

Това – споделените спомени – ни правят единни в добро и в лошо. Те свързват хората помежду им и ги превръщат в общност. Такава, в която индивидите не се познават лично, но познават един и същи свят.

Ние обаче не разбираме този принцип. Затова и повечето българи в чужбина споделят единствено чалга-купоните. Това е единственото, което знаем, че другите знаят един за друг. 

Останалият свят обаче споделя Париж помежду си. Не Багдад и не Бейрут. Някои дори споменаваха атентата във Варна. Париж е символ, Варна не е. Светът споделя спомен за Париж - весел, пълен с живот, засмян. А не за Варна. 

 

„Какъв е този двоен стандарт? Едни мъртви са по-важни от други мъртви, а?“
Честотата на атентати в Близкия Изток е доста по-голяма от тази в Европа и редовно има десетки жертви в столиците на страните в региона. Въпреки това никой никога не е проявил ни най-малък признак за загриженост и съпричастност с хората там.

За сметка на това, когато се заговори за Париж, всички надигнаха глас, че не е честно да скърбим само за едните, а не за другите. Дори започнаха да се припомнят новините от сваления руски самолет. Тогава някой изрази ли съпричастност? Или просто като ще се демонстрира емоция, да има поравно за всички? Или по-скоро демонстрираме незаинтересованост поравно за всички...

Скърбим ли въобще за някой някога всъщност? 

Случилото се в Париж е все едно някой да обикаля с автомат по Раковска и Граф Игнатиев в София и да стреля по заведенията. До такава степен е съпоставимо с нашата собствена реалност. А ние споделяме тази реалност ежедневно в пълния смисъл на думата с французите. Ако не пряко както хилядите наши сънародници, които живеят с тях, то непряко в рамките на западния ни начин на живот. В много по-малка степен нашата реалност отговаря на тази в Ливан и Ирак.

Позорно е до каква степен сме необвързани със събитията, които ни засягат. Които засягат хората, с които споделяме света такъв, какъвто го познаваме.

 

„Хак да им е! Сами си вкараха този таралеж в гащите.“
Нация с генетично закодирани познания по геополитика далеч надминаващи нуждите на нашата планета. Това сме ние. Пред личните ни разбирания за международни отношения светила като Хенри Кисинджър, Конрад Аденауер и Роберт Шуман бледнеят.

Шокиращо неадекватно е при масовото клане на нищо неподозиращи хора всеки втори мухльо в социалните мрежи да прави демографичен анализ на западните общества и да твърди, че „няма да бъде парижанин, защото те сами са си виновни за войните в Близкия Изток.“ Същите тези хора, които може би не са имали време да се сбогуват с човека до себе си преди да бъдат застреляни. Точно те са виновни. 

И докато средностатистическият Гошо разисква дали ислямът е превзел Европа, французите споделяха снимки на хора, които близките им все още издирват. Питаха се един друг къде точно се намират. Препоръчваха си да не излизат. Сравняваха къде има най-много актуална информация.

 

Гнусно ми беше да чета псевдо-анализите на български в този момент. За 6-те години, които съм прекарал във Франция аз също съм ходил в Макдоналдса до Stade de France, в Батаклан, в бар Малката Камбоджа и на rue de Charonne. Аз също съм слушал концерти и съм излизал с приятели на тези места. Там сме правили точно това, което загиналите в петък правеха - живеели са в момента. И да, сред най-усмихнатите измежду хората, с които съм споделял тези моменти, имаше и араби и французи с арабски произход. Защото всички ние сме просто хора.

След атентатите някои споделяха снимка с текст на английски „Виждам човеци, но не виждам човечност.“ В онази вечер човечност липсваше в Париж и в българската част на социалните мрежи.