Прогрес. Заедно!

Да се прибереш в мръсен дом

Има един огромен проблем с българските студенти в чужбина. Не, той не се състои в това, че те са много. Не, той не е и в това, че те не се връщат. И не, той не е в това, че те продължават да избират висше образование в по-добрите чуждестранни университети. 

Проблемът идва от там, че ние не сме готови да ги посрещнем. 

За тях връщането в България означава хиляди неща – възможност да допринесат с опита и знанията си, възможност да покажат какво могат без да се лишават от близките си, възможност да започнат нещо, с което да се гордеят...

А за нас какво означава тяхното връщане? Нищо.

Българските институции не проумяват, че са се върнали. Българските работодатели не знаят за какво са им. Българското общество се чувства по-добре без тях. 

Дали това наистина е така? Студентите, завърнали се от чужбина, познават неща като ефективна и смислена комуникация с институциите, стажове с истински отговорности и гражданско поведение според правилата. Но като се върнат откриват, че никоя институция не влиза в диалог с гражданите освен ако няма личен познат някъде във веригата. Работодателите пренебрегват всички умения на завърналите се студенти освен способността им да говорят поне един чужд език... и после ги питат „Защо се върнахте в България?“ А обществото ни отдавна е физически и ментално неспособно да спазва правила и безметежно си живее в главоболията, които само си причинява. 

Това е проблемът на българските студенти в чужбина – те се връщат, а никой дори не избърсва прахта преди да се приберат. Картинката не е приятна, а ние сме я нарисували.

Дали това, че не знаем как да приемем хората, които са свикнали да се развиват в по-добра среда, не означава, че не приемаме ние самите да се развиваме в по-добра среда?

И всъщност нека оставим настрана студентите ни в чужбина. И без това част от сънародниците ни развяват тезата, че „нямат право да се месят в обществения живот тъй като не са живели тук, за да знаят какво е.“ Нека помислим обаче за момент за тези ученици, които непрекъснато печелят медали по международните конкурси по математика, информатика, физика, биология и т.н. Същите, които ни карат да се „гордеем, че сме българи“ сякаш постижението им има нещо общо с ежедневието ни.

В какво ще се превърнат техните златни медали като стигнат зряла възраст? 

Първо ще трябва да минат безумното съчетание на абстрактност и застоялост, наречено „Висше образование“. После ще трябва да си намерят работа в мътната вода от фирми, където шефът знае всичко, или фирми, където всички са стажанти за 6 месеца. 

Ще успеят ли отново да получат златен медал за постиженията си като професионалисти и лидери на мисълта? 

Не. У нас професионализмът се измерва по това до каква степен не безпокоим колегите си, а мисълта е един продукт, който не се котира високо в общественото пространство. 

Радикалният въпрос, който трябва да намери място малко по-мащабно в тревогите на значителна част от населението ни, е следният: Нужно ли е да разчитаме на средата, която ни се предлага извън България, за да не си пропилеем талантите, способностите и знанията?